Библията

Беше в края на 2002г. Бях на гости в съседна страна. Братовчед ми, който бе изявен адвокат, един ден се обърна към мен с думите:

“Има едно дело, което ми предлагат, но за разрешаването на това дело се налага да отида до Киргизия. Аз не знам нито киргизки, нито руски.Не би ли желал да ми станеш преводач от руски – всички разходи аз ще ги поема? ”

Моят руски не е до там съвършен, но не мога да откажа на една такава любезна покана.Той обстойно ми обясни за какво се касае. Ставаше въпрос за претенции на една туристическа фирма от Киргизия към подобна у тях. Компликациите за моето включване от страна на посолството в Таксим-Истанбул бяха огромни и днес още не съм наясно как братовчед ми уреди визовите процедури, но се озовахме в самолета за Бишкек. Вълнувах се много , почти нищо не знаех за тази отдалечена страна.

Самолетът от Истанбул беше пълен с разнолик народ:някаква група младежи, възрастни хора с тюбитейки и добре облечени люде, вероятно – бизнесмени. Носеше се различна интернационална глъч, която се засилваше по време на спадовете на турския самолет, когато всички бяха по-възбудени. Те ми звучаха подобно на езиците, които владея, но като цяло не можах да доловя нищо свързано. Вперил бях очи в носията на една по-възрастна жена, вероятно от тюркски произход. В нейното облекло присъстваха някои елементи от носията на моята майка – Бог да я прости !

Лентата по челото под кърпата, която тя наричаше не знам защо “хотуз” и шевиците по дългата роба ме носеха в майчините обятия!!!

Град Бишкек  ни посрещна приветливо след близо 4 часа път и още 30 минути път от летището ”Манас” до града с такси. Беше някъде към два часа следобед, когато от уличната лавка взехме закуска и сироп от огромни шарени бидони, които се срещаха почти на всяка голяма улица.

Без да губим време потърсихме тамошната туристическа агенция и попитахме за господин Расул. Една млада госпожа, която отлично говореше руски, ни обясни за шефа си. Уви, той беше в гр.Каракол  от предния ден с някаква узбекска група. Не можахме дори да разгледаме Бишкек. Всички пътища водеха до гр.Каракол и след още близо четири часа и половина с една стара, но запазена “Лада” се озовахме там.

Град Каракол е едно рядко красиво райско кътче, намира се на изток от езерото Ъсък-кул. С невисоките си сгради, обилната зеленина , панорамния изглед в околността на големите сини планини  и с близостта на плажовете на езерото Ъсък-кул град Каракол е един изключително красив град. А въздухът, въздухът е кристално чист.

С указанията на секретарката не се затруднихме да намерим господин Расул. Той се оказа приятен, разговорлив и много гостоприемен. Настани ни, нахрани ни и веднага преминахме към разговорите. От двата варианта, които му предложихме за уреждане на иска, той предпочете паричното обезщетение, рамките, на което беше фиксирано. Дори стана по-дружелюбен и ни предложи на следващия ден една незабравима разходка в Памир до полите на Хан Тенгри връх, където щял да води група от пет човека.

          Като природолюбители – родени в полите на Стара Планина веднага се съгласихме. Още повече, че това име Памир за мен беше нещо много, много специално.Най-после, една мечта щеше да се реализира, без това да е било предварително запланувано.

          През деня беше прилично топло, но привечер температурата доста спадна. Верни на принципа “лятно време дрехи си вземи на път, зимно време храна” – добре, че бяхме си взели топли дрехи.

          Следващият ден, след обилна закуска, с микробус поехме на север към базата Юрт-камп. Гледката беше неописуема : вековни гори, пронизващ въздух, тук-там зелени поля, бедни, но щастливи люде, добродушни и сърдечни хора наоколо. След около два часа и половина бяхме на около 2000 метра надморска височина в база от юрти недалеч от “Аксу”, който и така не го видяхме от близо, въпреки, че останахме две вечери за аклиматизация.

          След това поехме към юрт-кампа “Mayda-aydir”. Накрая г-н Расул ни изненада:

“До полите на върха Хан Тенгри ни остава най-трудният ни преход. Имаме възможност да се качим бавно и трудно с керван коне или да наемем  хеликоптер. ”

Вместо изнурително пътуване и катерене по криволичещи планински пътеки, предпочетохме хеликоптер и се озовахме на  4000 метра надморска височина на едно планинско плато след около 25 минути полет.

Свечеряваше се, имахме чувството, че сме в снежен остров, а наоколо на места синьо, на места обилно снежно море ,а горе нависоко мрачно небе и много небивал студ! Мразовитият студ идващ от снега и глуха тишина, която от време на време се разкъсваше от някакъв непознат вой! Беше повече от страшно! В юртата, където се настанихме,  в едното крило бяхме аз, братовчед ми и Расул. В другото крило бяха останалите петима узбеки – мъже на средна възраст, от чиято реч, макар и трудно хващахме нещо откъслечно. Тяхното произношение беше много по-странно и бързото им говорене ни пречеше да се разберем по-свободно.

Топлият чай, кулачите и вареното овче месо, макар и студено, така ни сближиха, че тръпчивият ферментирал вкус на кумиса не можа да ни развали настроението.

Кумисът беше нещо приличащо на кефир, който някога бях пил в Одеса като стажант лекар, но нямаше нищо общо с млякото, което познаваме. Беше сиво, мазно и ферментирало.

Не разбрахме кога сме легнали и кога сме се събудили. В планината човек бързо се наспива.

          Рано, рано, когато направихме трудни стотина крачки в снега и студа по посока връх Хан Тенгри, планината все още беше увита в облачна пелерина. Хан Тенгри почти не се виждаше. Така загледани в снежните висини, не знам колко време е минало , по едно време започна да се развиделява и се очертаха контурите на върха – снежни и величествени…И тогава стана каквото стана ?!

          Сякаш пред мен блесна едно огромно лице на жена – булка, която се освободи от воала си ! Ясно виждах двете й вежди, надолу спускащият се нос и от двете страни очертанията на двете й скули. Взрях се веднъж, после още веднъж, после още няколко пъти и не вярвах на очите си  !

Пред мен седеше в далечината не нещо друго ……., а самото |Y| …

Помислих, че откачам!

Имах желанието да викам и да не се спра!

В транс ли изпаднах, не знам ?!

После всичко, пак потъна в облаци …

Воалът падна, Тенгри ни поздрави за “Добре дошли” и пак се забули с ориенталско старание. Вълнението ми беше неописуемо. Дали всичко това беше факт, аз не знам. Но, че видях пред себе си |Y| съм повече от сигурен.

Така, че вървете в Памир, полите на свещената планина и се взирайте дълго и ще видите сакралния знак |Y|. Светлосенките ясно го очертават …

Като застанете отдалече лице в лице към южния склон на Хан Тенгри – където се намира трасето южен инилчек – гледайте продължително време.

подобна картина.Картина сътворена не от човешка ръка, а от Божия ръка.

В следващите дни бях подозрително възбуден. Никой не знаеше на какво се дължи повишеното ми настроение на връщане. Аз вече нищо не виждах и от нищо не се интересувах. Аз бях видял всичко, което съм търсил  от години !

          Вживях се с патоса си на откривател на златно кюлче, но потайно и безмълвно. Да, прав беше господ, като казва “Работи чедо, аз съм този, който ще ти даде”. Но за да вземеш предлаганото трябва да си много подготвен за да го уловиш!

Другите също бяха удивени от величието на върха и планините …но само толкова !

          Сега след 10 години храня само най-топли чувства към тази страна, към нейните мили, гостоприемни земни хора с ангелски сърца.Съжалявам само за краткия си престой там. Но ако има нещо, което ще бъде винаги пред очите ми до сетния ми край – това е избледнелия образ на родителите ми, близките ми, родното ми село, сгушено в подножието на Коджа балкан, Киргизия, Памир, Тян-Шян и връх Хан Тенгри!